Този доклад  е представен на конференция,  посветена  на дунавското крайбрежие  и община Русе. Представен бе от арх. Венцислав Илиев, според когото няма претенциите да представлява научно изследване.

Задачата му е да направи преглед и коментар на новото строителството  в центъра на Русе с акцент върху сътвореното през последните 20 години, периода на т. нар. ”преход”.  Ще обхване сгради, създадени от български архитекти, получили дипломите си в България след 1944 г. Техните творби са ситуирани в културно-историческа среда, изградена в по-голямата си част от чужденци – предимно австрийци или българи,

 получили архитектурното си образование в Германия, Франция и Белгия през първата четвърт на ХХ век.

Преценките на пишещия тези редове са рефлекси на неговото гражданско усещане и са дотолкова обективни,  доколкото позволява кратката дистанция на времето, както и професионалните му наблюдения върху върху развитието на архитектурата в родния град. Всъщност разсъжденията са провокирани от темата на последния конгрес на  МСА чието мото „Transmitting architecture”  е повод да се запитаме какво  да преосмислим от наследството, което заварваме, как да претворим посланията които са оставили в творбите си нашите предшественици и дали си заслужава всичко това днес, в епохата на глобализма.

Въпросът  за  съвременното строителство  в контекста на среда, наситена с архитектурни паметници на културата  е тема, която започва да вълнува  световното обществено мнение след Втората световна война. Ние няма да отчитаме  причините породили този въпрос, няма да се занимаваме с международните и национални институции, както и с ценностните критерии по които се пресяват и класифицират тези паметници. Ще приемем,  че  регистрираните и утвърдени към днешна дата архитектурни сгради и ансамбли са непроменима база,  върху която разсъждаваме на тема съвременна архитектура.

В началото на ХХІ век проблемът  със запазването и адаптирането на културно-историческото наследство придобива нови формия предвид стремителното развитие на техниката и технологиите на всички нива и във всички сфери на човешката дейност.

Една от тези форми се изразява в безпроблемната лекота и невероятната бързина с  която може да бъде съборена всяка една сграда-паметник, независимо кога е строена и какво е физическото и състояние. Такава е вероятната съдба на бившето застрахователно дружество „България” - другата творба на австрийския архитект Едуард Винтер, която след варварски съборената църква „Всех Святих” очаква своя край. С още по-завидна експедитивност унищожения паметник  може да бъде възстановен – в първоначалния и/или  видоизменен образ, какъвто е примерът с тази сграда,  която беше изцяло разрушена, а след това построена отново от бетон и стомана във вид, наподобяващ донякъде оригинала. Проблемът е доколко новият обект-заместител носи кода на автентичния първообраз и доколко  псевдодубликатът е стойностен като културен факт. По същия начин може да бъдат разглеждани и важните проблеми свързани с преустройствата,  реконструкциите, надстрояванията и пристрояванията, с промяната на предназначението/, осъвременяването на инсталациите и използването на повече или по-малко модни, но недоказали трайността си материали, които включваме в старите структури. Може би най-проблематичен е контактът между новото строителство и културно-историческото наследство, между утвърденото „старо” и  дискусионното „ново”, между консерватизма на обществото и новите, в повечето случаи зле формулирани  изисквания, което същото това общество поставя пред архитектите. Става дума за обществената поръчка, заданието за проектиране или както и да наречем тази форма на контакт между обществото и професионалистите.

Проблемите, които току-що изложих, са изключително важни за всякакъв вид строителна  дейност засягаща централната градска част на Русе, един емблематичен град, който дължи  аристократичния си чар  на сградите, площадите и улиците  строени в началото на ХХ век.

Дунавът с неговата  широта и могъщо спокойствие е  основния градообразуващ фактор и не случайно Русе е наричан „европейската врата” на България. След обществено-икономическия  застой, чието начало е 1944 г. и продължаващ почти ¾ век, тази  врата е широко отворена.  Днес река Дунав не е граница между два свята, а е отново големият  булевард, свързващ столиците и  градовете на половин Европа.

Русе притежава два уникални площада – централния площад „Свобода” и площад „Ал. Батенберг” ,  който е бил първия градски център по време и няколко години след освобождението от турско робство. Двата площада с множеството забележителни  сгради,  главната  улица с впечатляващо ансамблово застрояване, няколкото напречни улици и вторични площадни пространства, всяко едно от които притежава ярко индивидуално присъствие , определят  характера и излъчването на типичната за града атмосфера.

Двуетажните жилищно-търговски сгради с 4-5 метрова етажна височина , подравнените междинни корнизи, разнообразните, но стилово единни мансардни покриви и впечатляващи ъглови акценти 

– кули и ризалити, възхищават с добрите си пропорции и прецизен  детайл.  Богатата скулптурна пластика, пищните каменни и мазилкови орнаменти, прецизността в изпълнението на  покривните корнизи, околопрозоречните рамки и пр., са добре известни не само на специалистите,но и на  широката публика – гражданите и гостите на града.

В периода от 1944-а до седемдесетте години на предишния век   строителната интервенция в центъра на Русе е сравнително ограничена. През 50-те и началото на 60-те години се построяват операта /арх. П. Бонев/ и хотел „Дунав”/арх. П. Бонев и арх. Ст. Христов/. Това са единствените нови сгради,  допълващи централния градски площад за един продължителен период от време. Строените  през шестдесетте години ОКС  /арх. Б. Петров/, наскоро събореното  кино „Максим Горки”и бившето Централно фото, бившия Детмаг и други жилищно-обществени сгради са разположени предимно по главната улица. С изключение на високата и чужда на контекста сграда на Окръжния кооперативен съюз, цитираните обекти не дразнят с присъствието си  и се включват  в мащаба на съществуващата застройка. Появилите се по-късно магазин „Русе” и сградата на „Минерал сувенир” /арх. Св. Панайотов/, оформящи част от силуета на пл. ”Ел. Канети” , както и строените през 80-те години хотел „Сплендид” /арх. К. Вандалов/ и бившия Козметичен център /арх. В .Илиев/ са сгради, чиито пропорции и архитектурен образ са респектирани от прилежащото архитектурно наследство. За голямо съжаление днес, колонадата на хотел „Сплендид” - едно интелигентно архитектурно решение, е съсипана от т. нар.”фасадиращ дизайн”- нагло и безобразно посегателство, което не е пощадило и другите достолепни сгради по улицата. Трябва да се запитаме къде са  общинските органи, чиято задача е да одобряват проектите, и да контролират строителството, къде е обществената реакция, къде е интелигенцията и „естетските” критерии на НИПК ?

Също през седемдесетте години, след конкурс, се построява новата  Централната поща /арх. Б. Томалевски и арх. Л. Лозанов/. Обектът, който обхваща половин квартал, е  характерен с мощния еркерен обем над централния вход на тази  студена, неизразителна, зле изпълнена и бързо остаряла сграда. Пощата е твърде далеч от добрите  сполуки на  изтъкнатия творчески тандем и още по- далеч от  съседните  обществени   сгради-символи на Русе – Съдебната палата  /арх. П. Койчев/ и шедьовърът на Раул Паул Бранк – Доходното здание.

В края на седемдесетте и първата половина на осемдесетте години на ХХ век се предприемат най-мащабните градоустройствени и архитектурни операции по централния градски площад. Построява се Партийният дом /арх. Ал. Баров/, обособява се пешеходна зона обхващаща главната улица и площада и се реконструира квартала пред операта / арх. Б. Петров/.

Новопоявилото се ларго е замислено като пешеходен  подход към несъществуващия вече паметник на Георги Димитров. Започва проектирането и продължилото повече от 20 години строителството на Театралния комплекс– реконструкция на Доходното здание /арх. К. Вандалов и арх. Б. Петров/.

През 90-те години на мястото на едноетажните къщи се построяват 5-етажни жилищни блокове, оформящи южния фронт на ларгото / арх. Русинов,арх. Стоянов и арх. Рангелов/,  а в края на настоящата година е пред завършване 8-9 етажната жилищно-търговска сграда – пристройка  към хотел "Дунав" /арх. П .Петров/.

В един период от около четвърт век  в южната и източна част на площад „Свобода” се издигат няколко значими нови сгради и се реализира мащабна строителна операция по реконструкцията на  Доходното здание.

Тъй като настоящия материал засяга само обемно-пространствени въпроси, ще направя кратък паралелен анализ на тези сгради в духа на основните тези изложени в началото на доклада.

Като най-сериозна и сложна  творческа задача се явява преустройството Театралния комплекс.Безспорният успех тук е възстановяването на уникалния източен силует на Доходното здание – архитектурен шедьовър и паметник от национално значение. Визуалното   скриване на новата зрително-сценична част на театралната зала откъм градската градина е сторено с умение и респект към непреходните   ценности, създадени от нашите предшественици. В северната част на театралния комплекс се забелязва още един реверанс към друга забележителност на русенското архитектурно наследство – оттеглянето на незавършеното Северно крило навътре от тротоара на ул.”Александровска”, за да се разкрие погледа към сградата на бившето застрахователно дружество „България”- проект на арх. Едуард Винтер. Този въпрос ще разгледам по-детайлно в следващата част на изложението.

Доходното здание заедно със съседната  не по-малко значима сграда построена от френския търговец Андре Тюрийо  по проект на италианеца Нино Росети, в комплект с градската градина и  паметника  на флорентинския скулптор Арнолдо Цоки са самоутвърдилите се вечни символи на Русе. Контрапункт на изисканата и  деликатна естетика на тези обекти, оформящи  западната рамка  на площада,  са разположените от изток хотел "Дунав" и неговата нова жилищно-търговска пристройка. И ако стария хотел с ненатрапчивия си обем е неутрален като визия и присъствие, може категорично да се твърди, че девет етажната  бяла сграда безпардонно и агресивно нахлува в площадното пространство. Дали инвеститорската арогантност е надделяла над  проектантите,  принуждавайки ги да трупат обеми и етажи и да променят и без това спорния проект,  не мога да знам. Виждаме единствено крайния резултат- немотивирано висока етажност, настръхнал покрив , притисната и притеснена ресторантска градина, изчезнала сладкарница,т олкова  прочута преди години.  Без да се държи сметка за задължаващия контекст в който майсторството на Бранк и Цоки са императив, чрез тази нова постройка е пропиляна уникалната възможнаст да се овладее югоизточния ъгъл  на площада и по един достоен начин /пък бил той и провокативно-екстравагантен/ да се допълни неговия силует.

Неубедителният мащаб смачква и притиска не само площада, но и  прилежащите улици,  където не липсват добре пропорционирани нови жилищни сгради, проектирани от русенски архитекти  през последните десетина години.  Липсата на законодателно изискване такива уникални части от градовете да се решават задължително чрез алтернативни силуетни и обемно-пространствени решения, неминуемо водят и ще водят до подобни неудачи. И ако инвеститорът-предприемач се интересува единствено от количеството и печалбата, непростимо е поведението на одобряващите  органи, допускащи алчността и грандоманията да вземат превес над благородството и изтънчения аристократизъм на контекста. Как следва да се преведе и тълкува в този случай словосъчетанието Transmitting architecture ?

Сградата на бившия Партиен дом, строена през 80-те години, е другия значителен обект, оформящ южната рамка на площада. Лежащият хоризонтален и симетричен по вертикалата обем, с подчертан еркерен покривен етаж, е разчленен отвесно чрез сдвоени колони преодоляващи двуетажни височини. Решен в духа и естетиката на т.нар.” зрял социализъм” и създадена в зрялата творческа възраст на автора си – арх.Александър Баров, сградата стои добре като пропорции и въздействие.  Визуалното впечатление на уравновесеност се дължи на    балансирания  силует, който се възприема откъм площада по начина, по който се възприема и Доходното здание – фронтално или под  ъгъл, което разтегля перспективата  на главната фасада и изявява нейната представителност.

При Доходното здание това възприемане гали окото със скулптираната фасадна пластика, докато при Партийния дом демонстративно е   търсено  внушение за  власт и могъщество. За късмет високият професионализъм на автора не му е позволил  да прехвърли естетическата мярка  и не се е достигнало до преиграване с елементи носещи идеологически привкус. Интересното е, че патетичната западна фасада на партийния дом с нейните мощни еркери и ръбести конзоли  са  в явен контраст, но не и в дисонанс с близкия югозападен югъл на Доходното здание, чиято кула излъчва спокойствие и класическа уравновесеност. Колкото и да е странно именно тази пространствена близост, позволяваща едновременното възприемане и на двата обекта,  дава възможност за сравняване на естетиката и художественото послание на два  свята, толкова различни, и толкова отдалечни един от друг в пространството и времето.

В този ред на мисли заслужава да се отбележи новата офис-сграда с автор арх. Георги Тонев, маркираща югозападната връзка между площада и улица „Борисова”. Използвани са модните конструкции - еталбонд и окачените фасадни витрини. В случая тези  шлагерни материали стоят  приемливо върху снагата на постройката, въпреки преднамерено търсената пластика. За радост  собствениците не са окачили светещи постери и дигитални реклами. Без фанфари  и трясък, сградата отдава нужната почит на Доходното здание,  от което все пак отстои на нужната „санитарна” дистанция. Този пример показва, че и най-баналните материали, когато са употребени с чувство за мярка имат добро въздействие, дори и в такова трудно и задължаващо архитектурно обкръжение.

Не такъв е случаят обаче с новия хотел „Метрополитен”. Залепен до сградата на банка ДСК , един от най-великолепните паметници на културата в Русе, новия строеж би трябвало да привлича  вниманието и да провокира с архитектурното си решение. За съжаление тук не можем да открием нито провокиращ контраст, нито нюанс или реплика на съседната сграда-паметник . Провокация може да има в новия център на изкуствата в Грац – арх. Питър Кук, където е достигнат ексцентричен контраст между минералната структура на историческата субстанция и този балонообразен имплантант - продукт на най-съвременни строителни технологии. Един пример за еволюционен подход в решението на нова сграда , е хотел „Ла Перуз” в Нант, проект на фирмата Барто+Барто, където развитието на фасадната композиция е внимателно изследвана във връзката й със съседните сгради –паметници на архитектурата от ІХX век. Разбира се,  аз не искам да правя сравнение между коментираните чуждестранни реализации и русенския хотел „Метрополитен”.

Просто в нашия пример е направен един прочит „за сведение” на съседната архитектурна класика , в резултат на който се появява тази служебна проектантска реплика - без диалог, без скандал, дори без опит за свада. Едно от най-трудните в архитектурно отношение места в Русе, в контактната зона на уникалния площад „Ал.Батенберг” отново е пожертвано анонимно и безалтернативно, като поредното потвърждение  на  истината за  кервана и кучетата които си лаят.

Сградата има две лица – едното е към ул.”Добри Немиров”, другото към ул.”Александровска”. Това към „Добри Немиров” е нагледен урок за  антисъжителство между старо с ново. Другото  – към ул.”Александровска”, е „странен” микс от ремонтирана   фасада на съществуваща сграда, префасониран партер  и нови надстроени лентовидни етажи. Дали различното оформление на тази хотелска фасада е търсено преднамерено, или е станало случайно, нямам честта да знам. По време на строителството, станах неволен свидетел на варварското съсипване на една чудесна  и много здрава каменна аркада, подобна на тази от снимката, която беше заместена  със зле пропорциониран фалшификат, направена просто ей така – от скука и чувство за безнаказаност!

Като финал на тези разсъждения бих искал да коментирам амбицията на местната власт да довърши  Северната част на Театралния комплекс. Не са известни изискванията на общината към участниците в обявената в началото на септември открита процедура  за идеен и технически проект, както и критериите за оценка. Тези определящи условия са скрити в пакета документи, който общината продава на потенциалните участници. А е редно, а може би е и  задължително, двете условия да бъдат ясно и точно формулирани в обявената във вестника  обществената поръчка. Много по-важно е да се разбере какво значи „довършване на сградата” или както е записано във вестникарската обява „актуализация и преработка на Театралния комплекс-ІІІ етап”. Дали актуализацията и преработката се отнасят до изградената по проекта на арх. Вандалов част, без нейното събаряне, или визира изготвянето на работни чертежи по поръчаните  на арх. Иво Пантелеев  варианти за частична или тотална деструкция на изградения северен обем? И тук достигаме отново до основополагащия въпрос за истинската обществена поръчка, т.е за обществената потребност на планираната инвестиция – за съдържанието, функцията, обслужването, паркирането, отношението към изградения вече театрален комплекс, перспективата на развитие и редица други проблеми, които недовършения обект поставя. Доколко е оправдано и до каква степен трябва се променя първоначалното съдържание и тези негови елементи които допълват функцията на голямата зрителна зала и театралните фоайета?

Вече се появиха обществени реакции спрямо цялостното събаряне на изградената част, въпреки някои рационални мотиви в предложенията на фирма А.Д.А. Основателни са въпросите за новото съдържание – от търговски комплекс, тип МОЛ, до туристически и конгресно-конферентен център. От изключителна важност е решаването на проблема с ресторанта „Хепи”, затапил по един  недопустим начин бъдещата сграда и то, откъм централния площад. Подобни  въпроси, както и изискванията към архитектурно-художествения образ на тази част от Театралния комплекс, не са намерили отражение в истинската обществена поръчка. В началото на изложението споменах за изтеглената зад уличната регулация застройка, която разкрива източната фасада на бившето застрахователно дружество „България”. Необходимо ли е да се отказваме от това отвоювано постижение и да застрояваме  до тротоара плътно,до „дупка”, като издигнем магазин със  стъклена витрина от покрива до пътната настилка?

Без да омаловажавам стореното досега, съм напълно убеден, че преди да се пристъпи към процедура за обществена поръчка за проектиране, трябва да се реши обществената поръчка за съдържанието на сградата. Тафтологията в случая не е случайна, тъй като българският законодател забрани понятието „архитектурен конкурс.” По ирония на съдбата, архитектурния бисер на Русе е построен по първопремирания конкурсен проект носещ мото „Voila une idée”. Какво ли мото ще трябва да носи новия проект –резултат не на конкурс, а на чиновническа процедура – може би „Resultats sans idees.”А това не трябва да се случва в град с ярка идентичност, все още запазен от стихията на глобализма.